Nosce te ipsum!

"Мрежата служи, за да се улови рибата.
Когато рибата е уловена, можеш да захвърлиш мрежата.

Примката служи, за да се улови дивеча.
Когато дивечът е уловен, можеш да захвърлиш примката.

Думите служат, за да се улови смисъла.
Когато смисълът е уловен, можеш да забравиш думите.

Как ми се иска да намеря човек, забравил думите,
за да си поговорим истински."

(по твърдение на приятелката, която ми го каза за първи път, това е на Лао Дзъ)

Иска ми се да направя това признание - откакто дойдох да уча в София, разбрах, че ми липсва именно това - човекът, с когото да си поговоря истински. В шестото по големина "градче" в България, Стара Загора, се срещаха доста хора, с който нямаш нужда да обясняваш "майка си и баща си", за да разберат какво искаш да кажеш. В София хората нямат време за "празни приказки" - от онези дълги разговори по на чаша студен чай, в които разказваш ведрия си ден, последните си разочарования и широкомащабните глупости, които ражда умът ти, когато не е ангажиран със задачи, които да свършиш по задължение.

Когато се чувстваш спокоен и жив и разговорът само с един познат и дори малко непознат, може да промени отношението ти към света поне за малко.

A new record is simply spinning in my head with the desperate voice, claiming that those days are quite over.

И си имам теория - тъй като в София всеки се опитва да надскочи другите, за да не го преварят за поредното работно място, поредната промоция, etc., тук егото на всички е бездънно. Колкото и да го храниш и глезиш, то започва да се чувства толкова добре в кожата си, че изобщо не го е грижа за чувствата на останалите. Hence our ego doesn't give a fuck about the other egos.

На края на деня често се чудя - с другите ли се надпреварваме наистина или със способностите на егото си да поглъща?

I hope someone proves me wrong in the near future!

So, so, so...!

Първо... these past few days totally sucked Jesus's cock. За съжаление, не ми казаха дали е хубаво в рая. Решиха само да ми стоварят всякакви амбивалентни емоции на главата. Къде поради неудовлетвореност от работата, къде поради неудовлетвореност от интинмата ми връзка, къде поради любимата причина на Сет Коен (не съм фен на Teh O.C. btw) да си обяснява защо лайната му се стоварват точно в най-миризливата си комбинация - Вселената, I mean.

Второ... гледах "Карибски пирати: Сандъкът на мъртвеца". You can check out my thorough, though somehow biased, review right here: http://nameri.bg/?cat=7&&article=11572.

Да, филмът cracked my ass from laughing, но все пак и от него не успях да остана до такава степен удовлетворен (has anybody in here already found out that I'm desperate for a shag?). В крайна сметка реших, че всичко ще си дойде по местата след като видя и третата част, която трябва да запълни празнините от втората.

Междувременно осъзнах как Джефри Ръш ми става любимец. На няколко места четох, че това което му липсва на втория филм, е самият капитан Барбоса. Не, не му липсва капитанът, липсва му идиотската и супер добра игра на Джефри Ръш. Тия дни отново гледах "Историята на Маркиз дьо Сад" и отново достигнах до "умното" заключение, че Оскарите може да са най-престижни, ама са и най-"грозните" и "лайняно-изкуствени" награди в кино-изкуството.

За да вземеш Оскар тия дни или трябва да погрознееш (Рене Зелуегер, Шарлийз Тероун, Никол Кидман), или да претърпиш някаква друга визуална трансформация и докато играеш да направиш така че, никой да не очаква от теб да се държиш по този начин, докато си нормален (Филип Сиймур Хофман) или да научиш нови начини да виеш от болка и истерия, просто за да накараш публиката да ти съчувства (Хилъри Суонк, Шарлийз Тероун). Има и трети вариант - просто да изиграеш що-годе добре някоя емблематична личност от американската култура. Ако филмът е успял да помете всякакви бокс-офис класации, още по-добре (Ръсел Кроу, "Гладиатор", "Властелинът на пръстените", "Титаник" и т.н.)

Като изключим може би факта, че Никол Кидман е наистина неузнаваема като Вирджиния Улф, всички останали по някакъв начин успяват да влязат в изискванията на свещената Академия и просто да си получат Оскара. Е, майната им.

През 2003 Шон Пен обра Джони Деп от Оскара, както го направи и Джейми Фокс за важния за американската култура Рей Чарлз. На онези не им пука всъщност за актьорската игра - щом е нещо фрапиращо и не е резил, си го тачат.

Ще кажа само, че ролите на Джони Деп в "Карибски пирати" и "Да откриеш Невърленд", Джефри Ръш в "Историята на Маркиз дьо Сад" и Кийра Найтли в "Гордост и предразсъдъци" по скромната ми преценка, са от малкото изпълнения, които те оставят да опознаеш героя, не новите висини, до които е успял да се изгърчи актьора. Да му мислят, ако не номинират Деп за "The Libertine" тая година.

Холивудски ми-ти работи...

P.S. Том Круз има само една добра роля и тя е в "Интервю с вампир".

Er-er-hm...

This is the second time I am starting to build a pesky blog/journal/whareva, so I feel kind of sick or rather poorly entertained or even let us say "un-ecstatic about it", since I lost my virginity once, so it's not a big deal of fun doing it the second time around (should you find this hilarious, you're free to give it a "ha-ha").

So, where to begin then?

I assume that for a start I should introduce myself cause I already feel like this huge superstar that should be recognised by anyone in the street.

I am a 20-year-old, 21-to-be, fellow that feels ashamed to tell his name. I am what people in general would call "a man", but would rather be referred to as "a dickhead". To tell you the truth I owe one, so that shouldn't be a surprise as well.

Having discussed the topic of my sex and age, it is perhaps time to introduce my interests.
I just came up with the expression "a whore of interests" (in other words one that has great many interests and knows no more which ones are their main priority), but having in mind that i'm a male, "gigolo" perhaps would be the better word in this case.

I must disappoint you, though. There ARE priorities in my interests and to name them would seem like naming Angelina Jolie to be most beautiful woman ever (btw I'm very fond of claiming her the most beautiful, so I'm as trivial as that). In other words I love music, movies, books and all of that stuff.

In particular, though, I think I may differ from the masses. I like things that make me feel important and that relate to my personality a lot. Not a lot in it, is there?

I like different sorts of music but I prefer atmospheric drum and bass, some sorts of house (which I would rather call "intelligent"), lounge and chill-out music, british alternative and brit-pop, alternative rock music, which feels more like a melody, rather than anarchy and speedy unrealistic trash.

I am very much into british cinema and literature and to be honest I love reading british authors or listening to british actors doing their thing. Makes me feel nice and happy.

Having sort of finished with my interests, I feel it an obligation to share that I'm studying psychology. I was rooting for scandinavian linguistics but that in the end turned out to be only a dream, that flopped and is on it's way to be forever forgotten.(*&^%

I am very much into psychoanalysis and the human approach in psychology, which introduces understanding and comprehending people's oddities and thoughts, rather than judging them by a set of criteria, which is common with the field of psychometrics.

To sum it up, I am rather interesting person that has loads of interests and likes to view the world from as many viewpoints as possible. I do not seek audience, I do not seek popularity. I would be more than glad if what I write in here touches anyone out there and feels free to share their thoughts or comments on my experiences.

There I go, I did it again!